Бев Колинс пееше лекичко, докато месеше тестото. Изведнъж спря и погледна през прозореца прекрасните цветове на есента. Утринното слънце хвърляше лъчите си по алените листа на чинара точно пред прозореца на кухнята, обещавайки още един хубав есенен ден.
„Днес трябва да намеря време, за да се поразходя край реката“ – помисли си тя.
Звънът на телефона сложи внезапен край на мислите и. Тя бързо изтри ръцете си и вдигна телефонната слушалка.
– Добро утро! Домът на семейство Колинс.
– Бев, обажда се Шърли…
Човекът от другия край на телефонната линия избухна в плач.
Като съпруга на проповедник на Бев често и се обаждаха плачещи хора, но повечето от тях бяха емоционално крехки. Шърли Мороу беше стабилна, гледаше положително на живота. Нейният съпруг Дан имаше подобни възгледи и беше успешен търговски представител.
Двамата синове на семейство Мороу тийнейджърите Джон на 14 и Рич на 18 г., бяха приятни и добре възпитани младежи. На Бев и съпруга и Бил винаги им беше много приятно да посещават дома на това семейство. Там царуваха смях и гостоприемство. Двете момчета като че винаги разработваха някакъв нов и интересен проект. Освен че работеха почасово, момчетата се занимаваха с авиомоделизъм, помагаха на баща си при различните домашни ремонти и участваха в спортните игри на своите приятели съседските деца. Джон обичаше да свири на пиано.
Шърли и Дан живо се интересуваха от синовете си и човек често можеше да намери Дан заедно с боричкащите се момчета по време на мач по американски футбол. На Шърли и беше много приятно да кани на гости приятелите на момчетата и бе свикнала да готви за още няколко човека. Винаги се държеше спокойно и предразполагащо.
Мислите на Бев се завъртяха като вихрушка, докато слушаше плача на Шърли по телефона. Дали нещо не се беше случило с Дан или с някое от момчетата? Стараейки се гласът и да звучи колкото се може по-спокойно, тя попита:
– Шърли, какво се е случило?
– Изключиха Джон от училището!
Гласът на г-жа Мороу заглъхна. Бев чакаше мълчаливо, докато другата жена събра достатъчно сили, за да продължи.
– Изключиха го за пушене на марихуана и този следобед насто-ятелят на момчетата ще го докара у дома. Това е всичко, което ми казаха по телефона. А, казаха още, че ще обсъдим подробностите, след като пристигнат.
Новината порази Бев. Това беше първата година на Джон в адвентното училище и той я чакаше с такова нетърпение. Шърли и Дан бяха ревностни християни, загрижени за духовното и интелектуалното развитие на синовете си. Бяха решили децата им да се образоват в училищната система на църквата, дори това да означаваше, че по време на гимназиалния си период ще трябва да живеят далече от дома им. Рич наскоро се беше дипломирал от същото училище, което Джон посещаваше, и сега участваше в медицинската техническа дейност на местната болница.
Според Бев няма младеж по-добре подготвен или с по-добро отношение към посещението на училище от Джон.
– О, Шърли, толкова съжалявам. Мога ли да направя нещо?
– Дан не е в града и няма да успея да се свържа с него до вечерта. Джон и настоятелят Манер ще бъдат у дома в два следобед. Не мисля, че ще мога да се справя сама. Бихте ли дошли двамата с Бил?
– Разбира се, Шърли. Искаш ли да дойдем малко по-рано, за да сме сигурни, че ще сме там, когато пристигнат?
– Ще съм ти много благодарна за това.
– Бил е в офиса на църквата. Веднага ще му се обадя. Ще дойдем у вас в 13,30.
Г-жа Колинс спря за миг. След това реши да добави:
– Шърли, това може да ти звучи много странно в момента, но не забравяй, че „всичко съдейства за добро на тези, които обичат Бога“. Той има нещо специално за всичко това.
В 13,32 ч пастор и г-жа Колинс почукаха на входната врата на семейство Мороу. Зачервените очи на Шърли издаваха мъката и, но тя все пак успя да се усмихне, когато те влязоха в дневната.
– Много ви благодаря, че дойдохте.
Семейство Колинс седнаха на обичайните си места. Бил се опита да се отпусне в обичайната си, релаксираща поза, в която обикновено сядаше в този дом, но Бев забеляза колко неловко се чувства той. Самата тя седеше на края на стола си, със сериозно изражение на лицето.
Бил се наклони напред. Челото му се набръчка, когато заговори:
– Шърли, искаш ли да поговорим за това, което чувстваш в мо-мента?
– Мисля, че изпитвам негодувание, Бил. Досега нито един от си-новете ми не е имал никакви неприятности и не мога да спра да си мисля, че в този случай училището е прекалено строго и неспра-ведливо. Защо да не отправят на Джон само предупреждение при първото му нарушение?
Докато говореше, погледът и излъчваше гняв. Със съзнателно спокоен и тих глас Бил отвърна:
– Разбирам чувствата ти, Шърли. В подобна ситуация всеки роди-тел би се чувствал по същия начин. Но нека последваме твоя ход на мисли до техния край. Съгласна ли си?
Г-жа Мороу кимна и веднага погледна към кърпичката, която държеше в ръце.
– Знаем, че едно от правилата на училището е всеки, хванат да пуши марихуана, да бъде незабавно изключен. Да предположим, че когато Джон се върне, ти му покажеш, че смяташ училището за както каза „строго и несправедливо“ в неговия случай. Какво ще кажеш с това на Джон за правилата и авторитета?
Бев мълчешком се молеше, докато наблюдаваше изражението на Шърли. Напрегнатото и, набръчкано чело се отпусна, когато г-жа Мороу отговори:
– Явно с това ще му кажа, че правилата трябва да бъдат променени специално за него.
– Точно така. А това каква основа полага за него при бъдещи си-туации, когато той се изправи пред други правила и ограничения, с които не е съгласен? Каква ще е реакцията му на правилата на работното му място или при брачната му отговорност, или на законите на страната, или дори на Божия закон?
– Разбирам какво имаш предвид, Бил. Но това е много горчив залък за преглъщане.
– Знам, че сега не ти е леко, но в дългосрочен план подкрепянето на училищните власти ще даде по-големи дивиденти, отколкото отхвърлянето на техния авторитет пред сина ти. Всъщност, Шърли, Божието слово ни учи, че дори понякога с нас да се отнасят несп-раведливо, по-благородно е да се подчиняваме на властите. Позволи ми да ти прочета 1Петрово 2:18, 19, 21-23: „Слуги, приемайте авторитета на господарите си с цялата надлежаща ви покорност не само когато са добри и любезни, но дори когато са извратени. Защото е добре човек да издържа болката на незаслуженото страдание, защото Бог е в мислите му… На това бяхте призовани, защото Христос страда заради вас и затова ви остави пример, а вие трябва да следвате по стъпките Му. Той не извърши грях, не беше изобличаван в лъжа. Когато бе насилван, не отвръщаше с насилие, когато страдаше, не заплашваше, но предаде случая Си на Този, Който съди справедливо“.
– Би ли поверила сина си на Този, Който съди справедливо, Шърли? Ако го направиш, Бог ще може да направи нещо прекрасно дори от тази ситуация.
Г-жа Мороу сега вече излъчваше ведрина.
– Докато говореше, ми дойдоха наум думите, които Бев ми цитира по телефона: „Всичко съдейства за добро на тия, които обичат Бога“. Къде се намира този текст, Бев?
– В Римляни 8:28, Шърли. И аз вярвам, че Бог ще обърне всичко това на добро. А ти?
– Може и така да стане, Бев.
Те чуха звука от затваряща се автомобилна врата. Бев погледна през прозореца на дневната.
– Пристигнаха – възкликна тя.
Настоятелят Манер влезе в стаята с Джон и с още един младеж, който бе изключен за същото провинение. Г-жа Мороу изпрати момчетата в стаята за почивка на сутерена, докато тя говореше с настоятеля.
След като представи гостите си, Шърли покани настоятеля Манер да седне на дивана. Когато заговори, гласът на настоятеля бе неспокоен:
– Ужасно съжалявам за случилото се, г-жо Мороу. Искам да знаете, че според училищното ръководство Джон е добро момче, но не е бил разумен при избора си на приятели. Видяхме го да пуши марихуана с няколко момчета, които нямат същото поведение като сина ви. За съжаление училището не може да съди учениците само по отношението им и трябва да изчака, докато нарушат някое правило, за да се предприемат законосъобразни действия.
Със спокоен глас тя попита:
– А вие наистина ли видяхте моя син да пуши марихуана?
Настоятелят погледна към пода, а след това право в очите и.
– Боя се, че да, г-жо Мороу.
Шърли се опита да се пребори със сълзите си, но не успя.
Сега в разговора се включи Бил.
– Г-н Манер, какво означава това за бъдещото учение на Джон в училището ви?
– Ами, разбира се, той не може да се върне в училището тази година, но следващата есен може да кандидатства отново.
Шърли успя да се посъвземе и запита:
– Какви са шансовете му отново да бъде приет през есента?
– Ако не се забърква в неприятности и има добри препоръки, шансовете му би трябвало да са доста добри. Джон искрено съжалява за провинението си, г-жо Мороу. Ако вие и съпругът ви подкрепите училището в това решение, смятам, че в резултат ще имате по-силен в морално отношение син.
– Пасторът и жена му току-що ми казаха нещо подобно. Започвам да вярвам в това.
По лицето на Шърли се появи усмивка.
След като се върна от командировката си и след подобна вътрешна борба, Дан Мороу прие решението на училищните власти. След това семейство Мороу записа сина си в местното общообразователно училище.
За да демонстрират личното си неодобрение от постъпката на Джон, родителите му позволиха в продължение на един месец да посещава само уроците в училище, седмичния урок по пиано и бо-гослуженията в църквата. Не му разрешаваха никакви развлечения извън дома. През този период наложиха забрана дори за гледането на телевизия.
Седмица и половина след завръщането на Джон семейство Колинс отново посети дома на Мороу. Когато влязоха в дневната, почувстваха, че нормалните отношения се възстановяват. Единственият елемент на напрежение идваше от мълчанието на Джон, който седеше на края на стола си пред пианото и гледаше към четиримата възрастни. Нямаше го обикновеното въодушевление да сподели със семейство Колинс последното си начинание.
Бил го погледна и му се усмихна.
– Е, как вървят нещата при теб, Джон?
Тийнейджърът погледна надолу и започна да люлее напред-на- зад десния си крак.
– Добре – каза той тихо.
Бев вече не можеше да се сдържи да не сподли своята идея с Джон и семейството му.
– Джон, в църквата имаме малък проблем и се питахме дали няма да се съгласиш да ни помогнеш?
Главата му бързо се вдигна и той погледна изпитателно Бев. Очите му изразяваха нескрита изненада.
– Какъв проблем?
Ами, както знаеш, нашият хор вече започна репетициите си за коледния концерт. В църквата имаме само една пианистка, а тя често отсъства от града. Така че напоследък ни се наложи да репетираме без корепетитор. Това не е никак лесно за хор от доброволци, които не четат ноти. Затова се питахме дали не би се съгласил да ни станеш помощник-корепетитор. Всъщност трябваш ни за репетицията още тази седмица.
Джон погледна към родителите си, след това отново към Бев, а тъмно-кафявите му очи се оголемиха.
– Бих се съгласил с радост…, ако родителите ми нямат нищо против.
Бил и Бев погледнаха към г-н и г-жа Мороу. Дан погледна кра-дешком жена си и каза:
– Мисля, че това може да се уреди. Какво ще кажеш, Шърли?
Шърли грееше от радост:
– Ще ми е много приятно, ако го направи.
През следващите месеци Джон наистина започна да свири за хора. Музикалните му умения станаха толкова добри, че той публично акомпанираше на хора много пъти, свиреше солови изпълнение и на богослуженията. Хорът и вярващите от църквата много го харесваха.
Годината бързо измина. На следващата есен училището, което го беше изключило, отново го прие. Но този път Джон веднага се включи в училищния хор. Когато учениците и училищните власти разбраха за музикалните му способности, го засипаха с молби да свири на сутрешните богослужения и да акомпанира на различните певчески и инструментални групи.
Джон завърши тази и следващите две учебни години успешно. По време на втория срок от последната си година в училището той изпрати писмо на родителите си. За тях от особено значение бяха три абзаца от писмото му:
„Последната ми учебна година бързо се приближава към своя край. Преди да приключи, бих искал да ви кажа колко съм ви благодарен за всичко, което направихте за мен. Знам, че сумата за обучението ми е представлявала голяма жертва за вас. Искам да ви благодаря, че бяхте достатъчно грижовни, за да се жертвате за мен.
Благодаря ви и за това, че не ме изоставихте, когато се провалих първата година.
Мислех и много се молих за това, с което искам да се занимавам в живота. Все още не съм напълно сигурен, но искам да помагам на другите хора може би да стана проповедник, лекар или настоятел в момчешко общежитие.“
Шърли изтри сълзите от очите си и подаде писмото на Дан, за да довърши четенето му той. Успя само да каже през сълзите, стичащи се по зачервеното и лице:
Благодаря на Бога за строгите правила!
„Благодаря на Бога за трохите“ – Бони Котър
