„За да защищава пътищата на правосъдието и да пази пътя на светиите си.“ Притчи 2:8

Когато бях 18-годишен студент първокурсник, реших да посветя пролетната си ваканция на разпространение на благовестието чрез литературен евангелизъм. Тъй като в града, където бях прекарал ранното си детство, отиваше един екип, бързо се записах в него, въодушевен от възможността да споделям Христос там, където бях израснал.

Нашият екип от осем души бе посрещнат от смразяващо време, с температури под нулата. Изнасяхме сладкодумното си слово в хиляди домове, докато снежинките се сипеха от небето. И Бог ни благослови както винаги. Всеки човек от моята група имаше рекордни продажби. Кашоните, които бяхме донесли със себе си, скоро се опразниха и трябваше да се обадим в училището, за да ни изпратят още книги.

Градът, в който продавахме, беше един от 25-те най-опасни в Съединените щати, но поради младостта и вярата ми в Божията закрила, бях сляп за всички съпътстващи ни опасности. Към края на пролетната ваканция посетих един квартал, славещ се с голяма престъпност. Напълних чантата си с “Пътят към Христос” и “Копнежът на вековете”. Това не беше квартал, в който е подходящо да се предлагат готварски или здравни книги. Поддържах бързо темпо, имах известен успех, но се сблъсках и с голямо отхвърляне.

До настъпването на следобеда вече бях похлопал на стотици врати. Стигнах до една част от квартала, която изглеждаше като преживяла бомбардировка. Проправях си път през студа, а кокалчетата на ръцете ми бяха толкова зачервени от хлопането по вратите, че вече започнах да го правя със страничната част на юмрука си.

Бях стигнал до средата на улицата, когато лекичко похлопах на една врата.

– Кой е? – запита груб глас.

– Бенджамин – отвърнах аз.

– Какво искаш? – гласът беше нетърпелив.

– Искам да ви покажа нещо – извиках в отговор.

Точно тогава вратата се отвори и аз се озовах пред дулото на двуцевна пушка!

В продължение на две-три напрегнати секунди не забелязах кой стои на вратата, тъй като зловещо насоченото към мен оръжие поглъщаше цялото ми внимание.

– К’во искаш да ми покажеш? – изръмжа гласът.

Къщата беше тъмна и всичко, което можех да видя, беше фигура, седнала на инвалиден стол. Апостол Павел казва на Тимотей, че Бог не му е дал дух на страх, а на любов, сила и себевладение. Като младеж притежавах и трите. Не си спомням да съм се изплашил и за секунда – стреснат – може би, но не и изплашен.

Заговорих бавно, но уверено:

– Искам да ви покажа една книга за Исус, господине.

Оръжието все още беше насочено към мен и двете му дула изглеждаха дълбоки и тъмни.

– Дай я тук – каза той. – Бавно.

Извадих от чантата си един екземпляр на “Пътят към Христос” с картина на усмихнатия Исус на корицата – и я вдигнах към него.

– Остави я там.

Мъжът с лек жест на оръжието посочи поставка точно зад вратата. Бавно оставих малката книжка на поставката.

– Мисля, че ще ви хареса – казах.

Не помолих за дарение, а просто се обърнах и си тръгнах.

След като свърших с района си, спрях до един офис в кварталчето, където ме посрещнаха топло три служителки. Разказах им за преживяванията си с въоръжения мъж. Когато им го описах, те веднага разбраха за кого става дума. Споделиха, че това е агресивен психопат, вече застрелял двама души (или поне те знаеха за толкова). Изненадаха се, че е приел “Пътят към Христос”, защото смятаха, че той не подлежи на спасение. Продадох по една книга на всяка от трите, сбогувах се и си тръгнах.

Десетина години по-късно пак посетих града. Отбих се да посетя мъжа с оръжието, но никой не отвори вратата. В офисчето ми казаха, че е починал преди две години. Тогава една от служителките сподели:

– Започнах да работя тук преди три години. Всички ми казваха, че този човек е демон, че никога не излиза от апартамента си, че стреля по хората. Бил всеизвестен. Два-три пъти ме изпратиха за наема. Но аз нямах никакви проблеми. Винаги беше любезен с мен, канеше ме да вляза, предлагаше ми кафе и много говореше за Исус. всъщност, до инвалидния си стол винаги държеше малка книжка с Исус на корицата.

Бенджамин Бейкър, САЩ