Бог не гле­да на всич­ки гре­хо­ве ед­нак­во; в Не­го­ва­та оцен­ка съ­щес­т­ву­ват сте­пе­ни на ви­на, как­то е впро­чем и при пре­цен­ка­та на хо­ра­та. Но кол­ко­то и ма­ло­важ­на да е та­зи или она­зи пог­реш­на пос­тъп­ка в очи­те на чо­ве­ка, за Бо­га ня­ма ма­лък грях. Чо­веш­ка­та пре­цен­ка е ед­нос­т­ран­чи­ва и не­съ­вър­ше­на; са­мо Бог оце­ня­ва не­ща­та та­ки­ва, как­ви­то са в дейс­т­ви­тел­ност. Пи­яни­ца­та нап­ри­мер би­ва пре­зи­ран от хо­ра­та и се счи­та за из­к­лю­чен от не­бе­то; до­ка­то в съ­що­то вре­ме гор­дос­т­та, се­бе­лю­би­ето и ал­ч­нос­т­та чес­то се от­ми­на­ват не­уко­ре­ни. А точ­но те­зи гре­хо­ве са осо­бе­но ос­кър­би­тел­ни за Бо­га, за­що­то са в про­ти­во­ре­чие с ми­ло­сър­ди­ето на Не­го­вия ха­рак­тер, с она­зи без­ко­рис­т­на лю­бов, пред­с­тав­ля­ва­ща са­ма­та ат­мос­фе­ра, в ко­ято жи­вее не­пад­на­ла­та все­ле­на. Чо­ве­кът, под­дал се на ня­кой от по-теж­ки­те гре­хо­ве, мо­же да по­чув­с­т­ва своя срам и сво­ята ни­ще­та, как­то и нуж­да­та си от Хрис­то­ва­та бла­го­дат; гор­ди­ят оба­че не чув­с­т­ва ни­как­ва нуж­да и за­то­ва зат­ва­ря сър­це­то си за Хрис­тос и за без­к­райни­те бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито Той дой­де да да­де.
Ока­яни­ят бир­ник, кой­то се по­мо­ли: “Бо­же, бъ­ди ми­лос­тив към ме­не, греш­ни­ка” (Лука 18:13), счи­та­ше се­бе си за твър­де лош чо­век, а и дру­ги­те го виж­да­ха в съ­ща­та свет­ли­на; но той бе по­чув­с­т­вал сво­ята нуж­да и с то­ва­ра си от ви­на и срам дой­де при Бо­га, мо­лей­ки за Не­го­ва­та ми­лост. Сър­це­то му бе от­во­ре­но за Бо­жия Дух, за да мо­же Той да из­вър­ши Сво­ето бла­го­дат­но де­ло и да го ос­во­бо­ди от влас­т­та на гре­ха. Гор­да­та, из­пъл­не­на със са­мох­вал­с­т­во мо­лит­ва на фа­ри­сея по­каз­ва, че сър­це­то му бе зат­во­ре­но за вли­яни­ето на Све­тия Дух. По­ра­ди то­ва, че жи­ве­еше да­леч от Бо­га, той ня­ма­ше усе­ща­не за соб­с­т­ве­на­та си ос­к­вер­не­ност в срав­не­ние със съ­вър­шен­с­т­во­то на Бо­жи­ята свя­тост. Не чув­с­т­ва­ше ни­как­ва нуж­да, за­то­ва и ни­що не по­лу­чи.
Ако виж­да­те соб­с­т­ве­на­та си гре­хов­ност, не ча­кай­те до­ка­то ста­не­те по-доб­ри. Кол­ко мно­го хо­ра смя­тат, че не са дос­та­тъч­но пра­вед­ни, за да дойдат при Хрис­тос! На­дя­ваш се да ста­неш по-до­бър чрез соб­с­т­ве­ни си­ли? Но “мо­же ли ети­опя­ни­нът да про­ме­ни ко­жа­та си или ле­опар­дът ­ пет­на­та си? То­га­ва ще мо­же­те да пра­ви­те доб­ро и вие, ко­ито сте на­уче­ни на зло” (Еремия 13:23). Са­мо в Бо­га има по­мощ за нас. Не тряб­ва да ча­ка­ме, до­ка­то по­лу­чим по-сил­ни убеж­де­ния, по-доб­ри въз­мож­нос­ти или по-свят нрав. Са­ми не мо­жем да нап­ра­вим ни­що. Тряб­ва да дойдем при Хрис­тос та­ки­ва, как­ви­то сме.
Но не­ка ни­кой не ма­ми се­бе си с ми­съл­та, че Бог в го­ля­ма­та си ми­лост и лю­бов, ще спа­си и те­зи, ко­ито от­х­вър­лят Не­го­ва­та бла­го­дат. Из­вън­ред­на­та прес­тъп­ност на гре­ха мо­же да бъ­де оце­не­на са­мо в свет­ли­на­та на кръс­та. Ко­га­то хо­ра­та твър­дят, че Бог е твър­де до­бър, за да от­х­вър­ли греш­ни­ка, не­ка пог­лед­нат към Гол­го­та. Тя съ­щес­т­ву­ва, за­що­то ня­ма­ше друг на­чин чо­ве­кът да бъ­де спа­сен; за­що­то без та­зи жер­т­ва бе не­въз­мож­но чо­ве­чес­т­во­то да се ос­во­бо­ди от ос­к­вер­ня­ва­ща­та си­ла на гре­ха и да бъ­де въз­с­та­но­ве­но об­щу­ва­не­то му със свя­ти­те съ­щес­т­ва ­ не­въз­мож­но бе за хо­ра­та от­но­во да ста­нат учас­т­ни­ци в ду­хов­ния жи­вот ­ имен­но по­ра­ди то­ва Хрис­тос взе на Се­бе Си ця­ла­та ви­на на не­по­кор­ни­те и пос­т­ра­да на мяс­то­то на греш­ни­ка. Лю­бов­та, стра­да­ни­ето и смър­т­та на Бо­жия Син сви­де­тел­с­т­ват за ужас­на­та чу­до­вищ­ност на гре­ха и за­явя­ват, че ня­ма бяг­с­т­во от не­го­ва­та власт, ня­ма ни­как­ва на­деж­да за по-висш жи­вот, ос­вен чрез пре­да­ва­не ду­ша­та на Хрис­тос.
Не­по­ка­яни­те по­ня­ко­га из­ви­ня­ват се­бе си, ка­то каз­ват за хо­ра­та, външ­но из­по­вяд­ва­щи, че са хрис­ти­яни: “И аз съм тол­ко­ва до­бър, кол­ко­то и те. Не са по-се­бе­от­ри­ца­тел­ни, по-трез­ви и по-бла­го­ра­зум­ни от ме­не. И те оби­чат удо­вол­с­т­ви­ята и са съ­щи­те его­ис­ти, ка­къв­то съм и аз”. По та­къв на­чин те­зи хо­ра пред­с­та­вят греш­ки­те на дру­ги­те ка­то из­ви­не­ние за соб­с­т­ве­но­то си пре­неб­рег­ва­не на дъл­га. Но гре­хо­ве­те и не­дос­та­тъ­ци­те на дру­ги­те не са из­ви­не­ние за ни­ко­го, за­що­то Гос­под не ни е дал за при­мер един гре­шащ чо­веш­ки об­ра­зец, но не­опет­не­ния и съ­вър­шен Бо­жи Син. И имен­но хо­ра­та, ко­ито се оп­лак­ват от неп­ра­вил­но­то по­ве­де­ние на из­по­вяд­ва­щи­те се за хрис­ти­яни, тряб­ва да по­ка­жат по-до­бър жи­вот и да да­дат по-бла­го­ро­ден при­мер. Ако имат та­ко­ва въз­ви­ше­но схва­ща­не за оно­ва, ко­ето тряб­ва да пред­с­тав­ля­ва ис­тин­с­ки­ят хрис­ти­янин, то­га­ва тех­ни­ят соб­с­т­вен грях не е ли още по-го­лям? Те зна­ят кое е пра­во­то, а в съ­що­то вре­ме от­каз­ват да го вър­шат!
Па­зе­те се от дъл­го ба­ве­не. Не от­ла­гай­те ра­бо­та­та по изос­та­вя­не­то на ва­ши­те гре­хо­ве и стре­ме­жа чрез Исус към сър­деч­на чис­то­та. Ето тук са пра­ви­ли фа­тал­на греш­ка хи­ля­ди и хи­ля­ди, до­ка­то най-сет­не са по­на­ся­ли веч­на за­гу­ба. Тук ня­ма да ра­зис­к­вам вър­ху крат­кос­т­та и не­си­гур­нос­т­та на жи­во­та. Но съ­щес­т­ву­ва ед­на страш­на опас­ност ­ опас­ност, ко­ято не се оце­ня­ва дос­та­тъч­но ­ да от­ла­га­ме да се под­чи­ним на умо­ля­ва­щия глас на Бо­жия Свят Дух и да из­би­ра­ме да жи­ве­ем в грях; за­що­то за мно­зи­на от­ла­га­не­то всъщ­ност оз­на­ча­ва точ­но то­ва. Но на гре­ха, кол­ко­то и ма­лък да из­г­леж­да, мо­жем да се от­да­ва­ме са­мо с рис­ка да пре­тър­пим без­к­рай­на за­гу­ба. То­ва, ко­ето ние не по­бе­дим, ще по­бе­ди нас и ще из­дейс­т­ва на­ше­то по­губ­ва­не.
Адам и Ева убеж­да­ва­ха се­бе си, че е съв­сем нез­на­чи­тел­но не­що да се яде от заб­ра­не­ния плод, че то­ва ня­ма да има за ре­зул­тат та­ки­ва ужас­ни пос­ле­ди­ци, как­ви­то Бог бе­ше обя­вил. Но то­ва “мал­ко” не­що бе­ше всъщ­ност прес­тъп­ва­не на Бо­жия неп­ро­ме­ним и свят за­кон. То от­де­ли чо­ве­ка от Бо­га и от­во­ри вра­ти­те за смър­т­та и за не­из­ка­за­но­то не­щас­тие, ко­ето спо­ле­тя све­та. Век след век от на­ша­та зе­мя се из­ди­га неп­рес­та­нен вик на бол­ка и скръб и ця­ло­то тво­ре­ние пъш­ка и аго­ни­зи­ра бо­лез­не­но ка­то пос­ле­ди­ца от не­пос­лу­ша­ни­ето на чо­ве­ка. И са­мо­то не­бе тряб­ва­ше да по­чув­с­т­ва ре­зул­та­ти­те от то­зи бунт сре­щу Бо­га. Гол­го­та е наг­лед­ни­ят па­мет­ник на уди­ви­тел­на­та жер­т­ва, ко­ято се изис­к­ва­ше, за да бъ­де из­ку­пе­но прес­тъп­ва­не­то на Бо­жия за­кон. Не­ка не смя­та­ме гре­ха за не­що дреб­но и нез­на­чи­тел­но.
Все­ки акт на прес­тъп­ва­не на Бо­жия за­кон, вся­ко пре­неб­рег­ва­не или от­х­вър­ля­не на Хрис­то­ва­та бла­го­дат дейс­т­ва об­рат­но вър­ху са­ми­те вас: то за­ко­ра­вя­ва сър­це­то, пок­ва­ря­ва во­ля­та, при­тъ­пя­ва ду­хов­но­то раз­би­ра­не и ви пра­ви не са­мо по-мал­ко склон­ни, но и по-мал­ко СПО­СОБ­НИ да се под­чи­ни­те на неж­но­то умо­ля­ва­не на Бо­жия Свят Дух.
Мно­зи­на ус­по­ко­яват сму­те­на­та си съ­вест с ми­съл­та, че мо­гат да про­ме­нят ло­шия си жи­вот ви­на­ги ко­га­то из­бе­рат да сто­рят то­ва; че мо­гат да си иг­ра­ят с по­ка­ни­те на Бо­жи­ята ми­лост, а в съ­що­то вре­ме вну­ше­ни­ята на Бо­жия Дух ще про­дъл­жа­ват да дейс­т­ват вър­ху сър­ца­та им. Смя­тат, че след ка­то тол­ко­ва вре­ме са пре­зи­ра­ли Ду­ха на бла­го­дат­та, след ка­то са от­х­вър­ля­ли Не­го­во­то вли­яние и са ос­та­ва­ли на стра­на­та на Са­та­на, в един мо­мент на ужас­на не­об­хо­ди­мост ще мо­гат из­вед­нъж да про­ме­нят сво­ето по­ве­де­ние. Но то­ва не мо­же да ста­не тол­ко­ва лес­но. Опи­тът, въз­пи­та­ни­ето на цял един жи­вот та­ка здра­во са офор­ми­ли ха­рак­те­ра, че мал­ци­на след то­ва ве­че по­же­ла­ват да при­емат стан­дар­та на Хрис­тос.
До­ри ед­на-един­с­т­ве­на ло­ша чер­та на ха­рак­те­ра, ед­но гре­хов­но же­ла­ние, ако бъ­дат под­дър­жа­ни дъл­го вре­ме, в края на кра­ища­та ще обез­си­лят дейс­т­ви­ето на еван­ге­ли­ето. Вся­ко от­да­ва­не на гре­ха за­сил­ва от­д­ръп­ва­не­то на чо­ве­ка от Бо­га. То­зи, кой­то про­явя­ва упор­с­т­во в не­ве­ри­ето или в без­душ­но без­раз­ли­чие към Бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на, пра­ви да зрее ед­на жет­ва, ко­ято сам е по­сял. В ця­ла­та Биб­лия ня­ма по-страш­но пре­дуп­реж­де­ние сре­щу не­се­ри­оз­но­то от­но­ше­ние към зло­то от ду­ми­те на мъд­ре­ца, че греш­ни­кът “ще бъ­де дър­жан с въ­же­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си гре­хо­ве” (Притчи 5:22).
Хрис­тос е го­тов да ни ос­во­бо­ди от гре­ха, но Той не на­сил­ва во­ля­та; и ако чрез про­дъл­жи­тел­но­то прес­тъп­ва­не на за­ко­на са­ма­та во­ля се е пре­ви­ла на­пъл­но под влас­т­та на зло­то и ние НЕ ЖЕ­ЛА­ЕМ да бъ­дем ос­во­бо­де­ни, ако НЕ ИС­КА­МЕ да при­емем Не­го­ва­та бла­го­дат, как­во по­ве­че мо­же да сто­ри Той? Ние са­ми сме по­гу­би­ли се­бе си чрез упо­ри­то от­х­вър­ля­не на Не­го­ва­та лю­бов. За­то­ва: “Ето, се­га е бла­гоп­ри­ят­но вре­ме, ето, се­га е ден за спа­се­ние”. “Днес ако чу­ете гла­са Му, не за­ко­ра­вя­вай­те сър­ца­та си.” (2 Коринтяни 6:2; Евреи 3:7,8)
“Чо­век гле­да на ли­це, а Гос­под гле­да на сър­це” (1 Царе 16:7) ­ на чо­веш­ко­то сър­це с не­го­ви­те про­ти­во­ре­чи­ви чув­с­т­ва на ра­дост и скръб, на блуж­да­ещо­то, кап­риз­но сър­це, из­пъл­не­но с тол­ко­ва мно­го не­чис­то­та и из­ма­ма. Той поз­на­ва не­го­ви­те под­бу­ди, са­ми­те мис­ли и на­ме­ре­ния. Иди при Не­го с ця­ла­та си ду­ша ­ та­ка­ва, как­ва­то е ­ не­чис­та и опет­не­на. И ка­то псал­мис­та от­к­рий и най-сък­ро­ве­ни­те є кът­че­та пред Не­го­во­то все­виж­да­що око и въз­к­лик­ни: “Из­пи­тай ме, о, Бо­же, и поз­най сър­це­то ми; из­пи­тай ме и поз­най мис­ли­те ми; виж да­ли ня­ма в ме­не ня­ка­къв не­чист път и ме во­ди по веч­ния път” (Псалми 139:23,24).
Мно­зи­на въз­п­ри­емат ед­на ин­те­лек­ту­ал­на ре­ли­гия, ня­как­ва външ­на фор­ма на бла­го­чес­тие, до­ка­то всъщ­ност сър­це­то им не е очис­те­но. Не­ка тво­ята мо­лит­ва бъ­де: “Сър­це чис­то сът­во­ри в мен, о, Бо­же, и дух прав об­но­вя­вай вът­ре в ме­не” (Псалми 51:10). От­не­си се чес­т­но към соб­с­т­ве­на­та си ду­ша. Бъ­ди та­ка се­ри­озен, та­ка нас­то­яте­лен, как­то би бил, ако се ка­са­еше за жи­во­та ти. То­ва е въп­рос, кой­то тряб­ва да се уре­ди меж­ду Бо­га и тво­ята ду­ша ­ въп­рос, кой­то ре­ша­ва веч­на­та ти участ. Са­мо ед­на пред­по­ла­га­ема на­деж­да и ни­що по­ве­че ­ то­ва ще до­ве­де до тво­ята веч­на ги­бел.
Изу­ча­вай Бо­жи­ето сло­во с мо­лит­ва. То­ва Сло­во пред­с­та­вя пред те­бе в ли­це­то на Бо­жия за­кон и чрез жи­во­та на Хрис­тос ве­ли­ки­те прин­ци­пи на све­тос­т­та, “без ко­ято ни­кой чо­век ня­ма да ви­ди Бо­га” (Евреи 12:14). То­ва Сло­во убеж­да­ва в грях и яс­но раз­к­ри­ва пъ­тя на спа­се­ни­ето. Обър­ни му вни­ма­ние ка­то на ис­тин­с­ки глас Бо­жи, кой­то го­во­ри на тво­ята ду­ша.
Ко­га­то ви­диш страш­на­та чу­до­вищ­ност на гре­ха, ко­га­то се ви­диш та­къв, ка­къв­то си всъщ­ност, не се под­да­вай на от­ча­яни­ето. Хрис­тос дой­де да спа­си точ­но греш­ни­ци­те. Не ние сме по­ми­ри­ли Бо­га с нас, но ­ о, уди­ви­тел­на лю­бов! ­ Бог в Хрис­тос “при­ми­ря­ва све­та със Се­бе Си” (2 Коринтяни 5:19). С най-неж­на лю­бов коп­нее Той за сър­ца­та на Сво­ите гре­ша­щи че­да. Ни­кой зе­мен ро­ди­тел не мо­же да бъ­де та­ка тър­пе­лив към греш­ки­те и не­дос­та­тъ­ци­те на де­ца­та си, ка­къв­то е Бог към оне­зи, ко­ито тър­си да спа­си. Ни­кой не мо­же да умо­ля­ва тъй неж­но прес­тъп­ни­ка; ня­ма на све­та чо­веш­ки ус­т­ни, ко­ито би­ха мог­ли да про­из­не­сат по-неж­ни уве­ща­ния към заб­лу­ди­лия се, как­то Бог пра­ви то­ва. Всич­ки­те Му обе­ща­ния, всич­ки­те Му пре­дуп­реж­де­ния са са­мо ди­ха­ние на не­из­ка­за­на лю­бов.
Ко­га­то Са­та­на дой­де при теб да ти ка­же, че си го­лям греш­ник, пог­лед­ни към твоя Спа­си­тел и го­во­ри за Не­го­ви­те зас­лу­ги. То­ва, ко­ето мо­же да ти по­мог­не, е ­ да пог­лед­неш към Не­го­ва­та свет­ли­на. Приз­най гре­ха си, но ка­жи на неп­ри­яте­ля, че “Исус Хрис­тос дой­де на све­та да спа­си греш­ни­ци­те” (1 Тимотей 1:15) и че ти мо­жеш да бъ­деш спа­сен чрез Не­го­ва­та нес­рав­ни­ма лю­бов. Исус за­да­де на Си­мон въп­рос за два­ма длъж­ни­ци. Еди­ни­ят от тях дъл­жал на своя гос­по­дар мал­ка су­ма, а дру­ги­ят ­ мно­го го­ля­ма; но той прос­тил и на два­ма­та. Хрис­тос по­пи­та Си­мон кой длъж­ник ще оби­ча своя гос­по­дар по­ве­че. Си­мон от­го­во­ри: “Оня, на ко­го­то е прос­тил по­ве­че” (Лука 7:43). Всич­ки ние сме би­ли го­ле­ми греш­ни­ци, но Хрис­тос ум­ря, за да бъ­дем оп­рос­те­ни. Зас­лу­ги­те на Не­го­ва­та жер­т­ва са дос­та­тъч­ни, за да бъ­дат пред­с­та­ве­ни пред Бог Отец в на­ша за­щи­та. Те­зи, на ко­ито е прос­тил най-мно­го, ще го оби­чат най-мно­го и ще сто­ят на-бли­зо до Не­го­вия прес­тол, за да Го сла­вят за ве­ли­ка­та Му лю­бов и за без­к­райна­та Му жер­т­ва. Един­с­т­ве­но ко­га­то на­пъл­но схва­нем Бо­жи­ята лю­бов, ще мо­жем да раз­бе­рем ко­ло­сал­на­та прес­тъп­ност на гре­ха. Ко­га­то ви­дим дъл­жи­на­та на ве­ри­га­та, спус­на­та ни тук до­лу за­ра­ди на­ше­то спа­се­ние; ко­га­то раз­бе­рем не­щич­ко от без­п­ре­дел­на­та жер­т­ва, ко­ято Хрис­тос нап­ра­ви за нас, сър­це­то ни ще се сто­пи от неж­ност и раз­ка­яние.
„Пътят към Христа“, Е. Уайт