За всеки мислещ човек, над многото въпроси, които го интересуват с особена настойчивост се откроява и този поставен в заглавието: Има ли Бог? Вяра и неверие? Да вярвам или да не вярвам?

Може този въпрос да не ни интересува, да сме безразлични към него поради многото други интереси, които ангажират вниманието ни, но последиците от решението на този въпрос са съдбоносни за всеки човек без изключение. Защо? Защото ако има Бог, по един начин ще устроя живота си, съобразявайки се с този изключителен факт; ако няма Бог, по съвсем друг начин ще планирам и подредя живота си.

Може би сега мнозина си мислят за доказателствата относно съществуването на Бога. Трябва веднага да кажем, че такова доказателство е невъзможно по принцип, както е невъзможно и обратното – да се докаже несъществуването на Бога. Защото да се докаже строго научно някакъв факт, означава това да се направи чрез опит, наблюдение и математика. Но това е “два пъти” невъзможно. Първо, защото Бог не е предмет на точните науки, а на философията и религията, където строго научното доказателство е немислимо, и второ, защото Бог не е подчинен на човешката логика, не е достижим от човешките доводи. Не можем да докажем Божието съществуване точно, както мравка не може да докаже съществуването на човека! Човешкото мислене е ограничено и не може да обхване неограничения Бог. По този повод великият физик на нашето време Алберт Айнщайн казва: “Аз виждам образа, но моето въображение не може да ми нарисува художника на този образ. Виждам часовника, но не мога да си представя часовникаря. Човешкият ум не е в състояние да си представи четирите измерения. Как може тогава да си представи Бога, пред Когото хилядите години и хилядите измерения са като едно?” (Д-р Ив. Панчовски: “Религия на естествениците”, София). А в Библията четем:
“Ето, народите са като капка от ведро и се считат като ситен прашец на везните;…
Всичките народи са като нищо пред Него … Онзи, Който седи над кръга на земята, пред Когото жителите й са като скакалци…
Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тия светила и извежда множеството им с брой? Той ги вика всичките по име; чрез величието на силата Му, и понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва.” Исая 40:15,17,22,26.

И така отговорът на нашия въпрос е из областта на вярата. Но вярата има много убедителни основания в заобикалящия ни свят, в Библията и в живота. Кои са тези аргументи на вярата в Бога?

От край време природата е била велик “илюстратор” на Божията мъдрост и мощ. От първичния и непосредствен опит знаем, че всяко нещо в света има своя причина. Книгите имат автори, машините – инженери, сградите – строители. Така и чудният свят, в който сме поставени да живеем, има своя причина. Да приемем, че светът се е създал случайно, без една велика Първопричина, означава да кажем с Блез Паскал (1623-1662) “В какви ли невероятности трябва невярващите да вярват, за да си останат невярващи!”

Исак Нютон (1642-1727), наречен “украсата на човешкия род”, изразява вярата си в Бога с думите “Удивителният порядък във Всемира може да се припише само на едно могъщо и премъдро Същество…”

В книгата на Агоп Мелконян “Мъдростта на небето” (София, 1983) се намира следният забележителен пасаж: “На пръв поглед Вселената, животът и разумът съществуват като че ли благодарение на някакво чудо. Законите и фактите са се “сработили” така, че всичко около нас се оказва устроено по изумително целесъобразен начин. А каква е тази “цел”? Като че ли нашето собствено съществуване. Затова напоследък някои космолози говорят за “логика” в устройството на Вселената, логика, която преследва определена цел: Да се създаде възможно най-добър свят за съществуването на разума… Излиза, че над Вселената властва разум, който се е погрижил за нейното целесъобразно устройство. А се знае как някои наричат този разум …”

Ето някои текстове от Библията, които говорят за този Разум:
“Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.” Псалм 19:1
“Защото всяка къща се строи от някого, но Тоя, Който е устроил всичко, е Бог” Евреи 3:4.

Космонавтът Джеймс Ървин, дълбоко вярваш човек, прекарал три денонощия на Луната, декларира в интервю, че се е завърнал от Луната духовно възвисен и по-близо до Бога. Той твърди, че това се отнася и за другите космонавти.

Скептикът Волтер (1694-1778) не е могъл да избегне големия въпрос. Той пише:  “Светът ме затруднява и аз не мога да мисля, че този часовник съществува и няма часовникар… Атеистите никога не са отговорили на тази мъчнотия, че един часовник доказва часовникаря.”

И микросветът говори за мъдростта на Твореца, като убеждава мнозина в съществуването Му. Световноизвестният физик на нашето време Макс Борн (1882-1970) пише в своето есе “Моят живот и възгледи”:”…Позволете ми да кажа няколко думи за себе си и за атома. Ние – атомът и аз, бяхме задружни до съвсем скоро. Аз виждах в него ключ към най-съкровените тайни на природата и той ми откри величието на творението и Твореца…” В Пс.104:24 четем: “Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост Си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения.”

Произходът на живота също ни води неизбежно към Великия “Аз Съм”. Живата клетка е невероятно сложно образование. Вероятността да се появи една жива клетка от случайна среща на химичните елементи е практически нулева! Съветският академик В. Глушков пише:  “Нали ние се опитваме да синтезираме белтъци, без да очакваме те случайно да се получат от хаоса на материята. Такова нещо по принцип не е изключено. Биологът Леконт де Нойи е изчислил подобна вероятност. Получи се чудовищна цифра: от хаотичните съчетания белтъчна молекула може да се появи един път на 10321 години. От тази цифра ще се стреснат даже и астрономите, защото примерно възрастта на нашата Галактика е 1010 години”. (НТ на БТА от 21 февр.1968 г.)

Може би най-голямата заслуга на Луи Пастьор (1822-1895) към науката е, че е установил принципа “живот само от живот” и е опровергал ненаучната хипотеза за самозараждането. Животът произхожда от един космичен източник, от един Създател, а не се появява от само себе си. Христос представя тази истина с думите: “Защото както Отец има живот в Себе Си, така е дал и на Сина да има живот в Себе Си.” Йоан 5:26.

Творецът има “живот във Себе Си”, т.е. несъздаден, вътрешно присъщ на Божеството живот.

Понякога се поставя нелогичният въпрос “Кой е създал Бога?” Този въпрос, както казва д-р Димитър Пенов е обиден за ума на питащия, защото когато казваме, че Бог е Първопричина за съществуването на всичко, нямаме право да питаме “А кой е създал Първопричината”, защото ако Първопричината е създадена, тя не е вече Първопричина. Бог е Първопричина, т.е. несъздаден, безначален и безкраен.

Сега нека да се обърнем към дилемата “Има Бог, няма Бог” и проследим последиците от избора, общочовешките, философски и морални следствия, произтичащи от двете решения на въпроса.

Ако няма Бог, човекът има животински произход. Той е крайният продукт на дълга верига случайности, в чието начало стои маймуната и си показва зъбите! Понятия като морал, нравственост, съвест са относителни и даже губят смисъл. В Библията това е посочено кратко и лаконично в Псалм 14:1: “Безумният рече в сърцето си: Няма Бог. Поквариха се, сториха развалени дела, няма кой да прави добро.”

Последицата от едно “Няма Бог” е винаги морално разложение и нечестни дела. Във философията на безбожието всичко се съгласува с прагматичния принцип, право е онова, което е полезно и целта оправдава средствата. Смисълът или по-точно безсмислието на живота е изразено с думите: „да ядем и да пием, защото утре ще умрем“ (Исая 22:13). Светът е склад с провизии и аз трябва максимално да се възползвам.

Съвсем различно изглеждат нещата ако реша, че има Бог. Тогава човекът има божествен произход, създаден по образ и подобие на Бога. Неговият живот е тясно свързан с личността, живота и волята на Небесния Отец. В Деяния 17:24-28 четем:
“Бог, Който направил света и всичко що е в него…, Той дава на всички и живот, и дишане, и всичко. Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им, за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас; защото в Него живеем, движим се и съществуваме…”

Човешкият живот има висш духовен смисъл – формиране на добродетелен характер, стремление към пълно единение с Бога и небето както ни казва Ефесяни 2:10: “Защото сме Негово творение, създадени в Христа Исуса за добри дела, в които Бог отнапред е наредил да ходим.”

Понятията морал, нравственост и съвест имат вече реална основа. Ето един пример за илюстрация: В ранната библейска история е представен животът на един прекрасен млад човек, на име Йосиф, възпитан във вярата. Честен и морално чист, с възвишена душевност, той посреща едно огнено изкушение с думите: “Как прочее да сторя аз това голямо зло и да съгреша пред Бога?” (Битие 39:9). Йосиф чувства, че носи морална отговорност за постъпките си пред едно висше Същество.

Щом има Бог, хората са братя, защото имат един Баща. Когато забравим Бога, ние се отчуждаваме един от друг, няма какво да ни обединява. Защото в името на какво да обичам и почитам човек, който ми е абсолютно чужд и по произход, и по народност, по култура може би, по образование, интереси, материално състояние? Но в името на Бога ние можем да смятаме всеки човек за брат, независимо от хилядите различия и противоречия.

Нека посочим в края и съдбовната развръзка на дилемата: вечна смърт или вечен живот! Тук особено подхождат знаменитите думи на Христос:
“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот.” Йоан 3:16.

От гледна точка на човешката психика Бог е незаменима душевна и духовна потребност. Без Бога няма трайно щастие, няма мир и радост в душата. Нищо не може да замести Божието присъствие, Божията любов и топлота. Без Бога всичко е суетно, мимолетно и празно. Великият руски писател Достоевски (1821-1881) в произведението си “Бесове” казва, че човек няма само нуждата да бъде щастлив. Всекидневният хляб не е единствената храна, към която се стреми. Той има нужда да вярва всеки миг, че съществува висша радост, абсолютно невъобразима и блажена, от която той няма да бъде изключен. Той има нужда да вярва в нещо, което не може да си достави нито чрез работата, нито чрез хитростта. Той има нужда да вярва в неизмеримото, непонятното, безкрайното. “Целият закон на човешкото съществуване – казва Степан Трофимович в последната глава на “Бесове”,- се състои в това, че човек може винаги да се преклони пред нещо безкрайно велико. Ако бихме лишили човечеството от това безкрайно велико, то би умряло от отчаяние.”

Без Бога няма утеха. В каква безнадеждност умира невярващият и с каква надежда умира вярващият! Мъдрецът казва в Пр.14:32: “Нечестивият е смазан във време на бедствието си, а праведният и в смъртта си има упование”.

Изводът в тази първа глава може добре да бъде изложен с един цитат от Елена Вайт (1827-1915), религиозна писателка. ”… Бог е дал в Писанията си достатъчно доказателства за техния божествен произход. Неговото лично съществуване, Неговият характер, достоверността на Неговите изявления са утвърдени чрез свидетелства, които се позовават на нашата преценка, и тези свидетелства са изобилни. Вярно е, че Той не е премахнал възможността да се усъмни някой …и ония, които искат да се съмняват, имат случай за това; обаче тези, които желаят да се запознаят с истината, ще намерят достатъчно основания, за да вярват.”(Е.Г.В., “Възпитание”,стр.183,184)

п-р Агоп Тахмисян