(15 май 2020 г. | Париж, Франция | От: Педро Торес за новините на Интер-американската дивизия и Адвентист Ривю)

Аз съм в края на дълга битка срещу COVID-19, която продължи близо осем седмици. Все още е предизвикятелство да стоя изправен, защото се чувствам слаб и страдам от световъртеж, което прави рисковани и най-простите ми ежедневни действия. Дори когато съм седнал, все още получавам внезапни пристъпи на главоболие и постоянна замаяност.

През последните два месеца прекарах почти седем седмици в леглото и това преобрази начина ми на живот и неговите приоритети. С това не съм уникален. Хората говорят за „света след COVID-19“, защото светът никога повече няма да бъде същият. Животът ни, както колективно, така и индивидуално, няма да е същият. Точно както 11-ти септември през 2001 промени света завинаги, настоящият вирус има подобен ефект.

В БОРБА ЗА ГЛЪТКА ВЪЗДУХ

В събота, 14 март, изведнъж почувствах, че се задушавам. Бях вкъщи, когато неочаквано почувствах, че не мога да дишам. Отначало си мислех, че това е проблем със сърцето, нещо, което съм усещал в миналото, но после разбрах, че този път е различно. Изправих се, за да мога да дишам и дори отидох в градината, докато се опитвах да си поема дъх. Много ми беше трудно да изпълня дробовете си с въздух и наистина се уплаших. Мислех, че скоро ще умра, но Господ ме запази жив. Треската се появи по-късно, заедно с дълъг списък от симптоми – кашлица, сълзене на очите, липса на обоняние, кожни екземи, тахикардия, брадикардия и болки по цялото ми тяло, сякаш някой го дере с нокти.

В живота си съм гледал много пъти смъртта в очите. През последните няколко седмици видях отново смъртта отблизо, когато сърцето ми изведнъж се забави от 100 до 40 или по-малко удара в минута. Опитах се да увелича сърцебиенето си чрез хипервентилация, но това също беше предизвикателство поради увредените ми бели дробове. Страхувах се да заспя, тъй като бях убеден, че с толкова слаб пулс сърцето ми ще спре, ако заспя. През тези две седмици изпитвах истински страх – страх, че изведнъж ще загубя живота си.

В моменти като тези викате към Господ, усещайки, че само за няколко секунди може да спрете да дишате завинаги. Човек би си помислил, че ще ти дойдат на ум всички онези библейски обещания като Псалми 91, 89, 23, които си изпращаме един на друг чрез социалните медии, есемеси и други средства, но когато се мъчите да дишате, библейските обещания остават по-назад. Това е нещо, което ми е трудно да обясня. Разбира се, преживяването на всеки е различно.

От това преживяване научих, че трябва да се въздържам да критикувам болни хора, че не могат да рецитират текстове от Библията, за да се насърчават. Затова искам да благодаря на онези, може би стотици и хиляди, които ме следват в социалните мрежи, хората, които се молеха за мен и здравето на моето семейство. В Библията се казва, че трябва да се молим един за друг.

КАКВО Е НАПРАВИЛ БОГ В МИНАЛОТО ЗА МЕН

Това, което открих, че е полезно в моментите на тази агония, бяха моите спомени. Невероятно е как започвате да преглеждате миналото си само за няколко секунди, усещайки, че животът ви се изплъзва. В този преглед на спомените открих други „обещания“, които наистина ми дадоха смелост да продължа. Спомних си как Господ по чудо запази живота ми при предишни случаи.

Позволете ми да споделя с вас някои от тях. Спомних си, че през 1994 бях част от екипа на ADRA в Руанда, за да помогна в разгара на гражданската война, която завърши с геноцид. През тези месеци Господ ме излекува от малария насред джунглата, където нямаше пътища, благодарение на лекарства, за които по-късно научих, че не са подходящите. Това беше чудо.

Друг път, докато шофирахме по пътищата на джунглата, млад войник се опита да открадне от нас. Той насочи автомата си срещу лицето ми, докато аз отказвах да му дам каквото и да е, тъй като това превозно средство и моите спътници работеха за ADRA и Бог. Докато продължаваше да се прицелва в мен, аз му говорих сърдито. Изпита такъв страх, че ни позволи да продължим. По-късно екипът ми, включително съпругата ми (която по това време беше моя приятелка) ми обясниха колко безразсъден бях, тъй като той можеше да ме застреля само с едно щракване на спусъка. Обаче Господ ни спаси от тази участ.

Друг път спряхме, за да качим дете-войник, който може би не е бил на повече от 11 години. Взехме го в нашия камион и докато минавахме през дупка, той изпусна граната в превозното ни средство. Оцеляхме. Друг път несъзнателно навлязохме в минно поле. Нашият местен водач, много изплашен, ме накара да спра веднага и ме помоли да обърна и да се върна по същите следи, които бяхме оставили. Има много други преживявания, но ще стане твърде дълго да се споделят.

Години по-късно, докато все още работех като служител в Испания, поради уникална ситуация, имах пет сърдечни епизода за два месеца, като между тях имаше само една седмица. Но Бог ме спаси и от това без дългосрочни последици.

Казах си: „Ако Господ ме е запазил през всички онези случаи, как би могъл да спре да го прави сега?“ Бог, който ме е съхранил, който ме е носил и продължава да ме носи в ръката си, ми даде сили да си казвам отново и отново: „Мислиш ли, че в края на краищата един вирус ще ме убие? И ако ме убие, нека ме убие. “ Точно както в Данаил 3 глава, ние имаме Бог, който може да ни избави, но ако Той реши да не го направи, нека да бъде Неговата воля.

ПРЕОЦЕНКА НА МОИТЕ ПРИОРИТЕТИ

Подобно на много други хора, имах планове, запълнен дневен ред до средата на септември, с пътувания из половината Европа. Само за часове видях как програмата ми се анулира. Изчезнаха всеки проект, всяко пътуване, всеки план, всяка евангелизационна поредица и среща. Когато вирусът се опитва да ви убие, не са възможни дори срещите в ZOOM.

Моят дневен ред беше разменен за моето собствено бойно поле. Простички действия като да отида до банята беше почти невъзможна задача. Слизането по стълбите у дома се считаше като победа. Да мога да седя половин час на дивана си беше новооткрит източник на щастие, въпреки че след това трябваше незабавно да се върна в леглото, тъй като отчаяно се мъчех да дишам. Победите ми се превърнаха в най-смиряващото нещо, което човек може да си представи. Никога не съм си мислел, че мога да чувствам толкова много величие и радост от това да направя една крачка, да стоя изправен няколко секунди, а след това и минути. Моите приоритети за това, кое е наистина важно, се променяха в мен всеки ден.

Колко от нас, пасторите са карали семействата ни да страдат, защото „служим на Бога и на църквата“, когато Господ всъщност никога не е искал такива жертви като да пренебрегваме или да не прекарваме достатъчно време със семействата си. Благодарен съм, че преминавам през този процес, тъй като ми позволява да се преоткрия и помиря с жена си и децата си.

Нашите църкви успяха да се справят и без нашите седмични срещи в църковните сгради. Открихме нови решения и начини, превръщайки в църква всеки дом. Продължихме напред, защото, ако правилно си спомням, това е Божията църква, а не нашата. Това е църквата, която ще успее и ще продължи напред, независимо от всичко, защото това е Неговата църква.

Като лидер установих, че трябва да се доверявам повече на Господа на църквата. Тя не принадлежи на нито един пастор, директор на отдел или президент. Бог е водил Своята църква в миналото и ще продължи да го прави – може би по различни начини или с различни методи, но следвайки същия принцип – помагайки на Своя народ да изпълнява евангелската заповед за проповядване на всеки народ, племе, език и люде.

Същият Бог, който „анулира нашия дневен ред“, ще го изпълни отново с нови проекти, може би по-добри, по-ефикасни и ефективни. Нека му позволим да ръководи нас и Своята църква.

Пастор Педро Торес, директор на отдел Комуникации на Франко-белгийския съюз, седи в задния двор на дома си във Франция и споделя изпитанията си с COVID-19, седем седмици след като се зарази с вируса през март 2020 г. [Снимка: с любезното разрешение на Педро Торес]

(Източник: https://www.adventistreview.org/how-my-covid-19-experience-changed-me)