Покаяние

Как мо­же чо­век да се оп­рав­дае пред Бо­га? Как е въз­мож­но да бъ­де нап­ра­вен греш­ни­кът пра­ве­ден? Един­с­т­ве­но чрез Хрис­тос мо­жем да бъ­дем до­ве­де­ни в хар­мо­ния с Бо­га, със све­тос­т­та. Но как тряб­ва да дойдем при Хрис­тос? Мно­зи­на за­да­ват съ­щия въп­рос, ка­къв­то и мно­жес­т­ва­та на Пет­де­сет­ни­ца, ко­га­то, осъз­на­ли гре­хов­нос­т­та си, из­ви­ка­ха: “Как­во да нап­ра­вим?” Пър­ви­те ду­ми от от­го­во­ра на ап. Пе­тър бя­ха: “По­кай­те се” (Деяния 2:38). При друг един слу­чай нас­ко­ро след то­ва той ка­за: “По­кай­те се и се обър­не­те, за да се за­ли­чат гре­хо­ве­те ви…” (Деяния 3:19)

По­ка­яни­ето включ­ва скръб за гре­ха и от­каз­ва­не от не­го. Не мо­жем да се из­ба­вим от гре­ха, до­ка­то не ви­дим ги­бел­на­та му същ­ност; до­ка­то не се от­ре­чем от не­го в сър­це­то си, не е въз­мож­но да нас­тъ­пи ни­как­ва ре­ал­на про­мя­на в жи­во­та.

Мно­го хо­ра не ус­пя­ват да раз­бе­рат ис­тин­с­ко­то ес­тес­т­во на по­ка­яни­ето. Те съ­жа­ля­ват, че са съг­ре­ши­ли и до­ри пра­вят ед­на външ­на ре­фор­ма, по­не­же се стра­ху­ват, че вър­ше­не­то на зло ще до­ка­ра стра­да­ния на са­ми­те тях. Но то­ва не е по­ка­яние в биб­лейс­кия сми­съл на ду­ма­та. Те оп­лак­ват по-ско­ро стра­да­ни­ето, от­кол­ко­то гре­ха. Та­ка­ва бе и скръб­та на Исав, ко­га­то ви­дя, че пър­во­род­с­т­во­то е за­ви­на­ги из­гу­бе­но за не­го. Ва­ла­ам, ужа­сен от ан­ге­ла, кой­то сто­еше на пъ­тя му с из­тег­лен меч, приз­на ви­на­та си, уп­ла­шен за своя жи­вот; но ня­ма­ше ни­как­во ис­тин­с­ко раз­ка­яние за гре­ха, ни­как­ва ис­тин­с­ка про­мя­на на на­ме­ре­ни­ята, ни­то от­в­ра­ще­ние от зло­то. След ка­то пре­да­де своя Гос­под, Юда Ис­ка­ри­от­с­ки въз­к­лик­на: “Съг­ре­ших, че пре­да­дох не­вин­на кръв” (Матей 27:4).

Та­зи из­по­вед бе пре­диз­ви­ка­на от чув­с­т­во­то му за ви­на; от ужас­но­то усе­ща­не за осъж­де­ние и от страш­но­то очак­ва­не на при­съ­да­та. Пос­ле­ди­ци­те, ко­ито тряб­ва­ше да дойдат ка­то ре­зул­тат от не­го­вия грях, го из­пъл­ва­ха с ужас. Но то­ва не бе­ше дъл­бо­ка­та, сък­ру­ша­ва­ща сър­це­то скръб, за­де­то бе пре­дал не­по­роч­ния Бо­жи Син и се бе­ше от­ре­къл от Све­тия из­ра­илев. Ко­га­то пос­т­ра­да от Бо­жи­ите при­съ­ди, фа­ра­онът приз­на гре­ха си, за да из­бег­не по-на­та­тъш­но­то на­ка­за­ние, но се вър­на към сво­ето от­к­ри­то не­по­кор­с­т­во и пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во към Не­бе­то вед­на­га щом яз­ви­те прес­та­на­ха. Всич­ки те­зи хо­ра съ­жа­ля­ва­ха и оп­лак­ва­ха ре­зул­та­ти­те от гре­ха, но не скър­бя­ха за са­мия грях.

Ко­га­то оба­че сър­це­то се под­да­де на вли­яни­ето на Бо­жия Дух, съ­вес­т­та ще бъ­де про­бу­де­на и греш­ни­кът ще схва­не не­що от дъл­бо­чи­на­та и све­тос­т­та на Бо­жия за­кон, кой­то е ос­но­ва­та на Бо­жи­ето уп­рав­ле­ние на не­бе­то и зе­мя­та. Та­зи “свет­ли­на, ко­ято ос­ве­тя­ва все­ки чо­век, ид­ващ на све­та” (Йоан 1:9), оза­ря­ва тайни­те кът­че­та на ду­ша­та и скри­ти­те в мра­ка не­ща из­ли­зат на­яве. Убеж­де­ни­ето зав­ла­дя­ва ума и сър­це­то. У греш­ни­ка се по­явя­ва чув­с­т­во за пра­вед­нос­т­та на Йе­хо­ва и той се из­пъл­ва с ужас пред въз­мож­нос­т­та да се по­яви със сво­ята ви­на и раз­ва­ла пред Из­пи­та­те­ля на сър­ца­та. Виж­да Бо­жи­ята лю­бов, кра­со­та­та на све­тос­т­та, ра­дос­т­та от чис­то­та­та; коп­нее да бъ­де очис­тен и връз­ка­та му с Не­бе­то да бъ­де въз­с­та­но­ве­на.

Мо­лит­ва­та на Да­вид след не­го­во­то па­да­не в грях илюс­т­ри­ра ис­тин­с­ка­та скръб за из­вър­ше­но­то зло. По­ка­яни­ето му бе­ше ис­к­ре­но и дъл­бо­ко. Ня­ма­ше ни­ка­къв опит за смек­ча­ва­не на ви­на­та; ни­как­во же­ла­ние за из­бяг­ва­не на зап­лаш­ва­ща­та при­съ­да не вдъх­но­вя­ва­ше не­го­ва­та мо­ли­ва. Да­вид виж­да­ше чу­до­вищ­нос­т­та на сво­ето прес­тъп­ле­ние; виж­да­ше ос­к­вер­не­ни­ето на ду­ша­та си; от­в­ра­ща­ва­ше се от гре­ха си. Той се мо­ле­ше не са­мо за прош­ка, но и за очис­т­ва­не на сър­це­то. Коп­не­еше за ра­дос­т­та от све­тос­т­та ­ да бъ­де въз­с­та­но­ве­на хар­мо­ни­ята и об­ще­ни­ето му с Бо­га. Ето ка­къв бе­ше ези­кът на ду­ша­та му:

“Бла­жен оня, чи­ето прес­тъп­ле­ние е прос­те­но, чий­то грях е пок­рит. Бла­жен оня чо­век, ко­му­то Гос­под не вме­ня­ва без­за­ко­ние и в чий­то дух ня­ма из­ма­ма.” (Псалми 32:1,2)

“Сми­ли се над ме­не, Бо­же, спо­ред ми­ло­сър­ди­ето Си; спо­ред мно­жес­т­во­то на бла­ги­те Си ми­лос­ти из­ли­чи без­за­ко­ни­ята ми… За­що­то прес­тъп­ле­ни­ето си аз приз­на­вам и гре­хът ми е ви­на­ги пред ме­не… По­ръ­си ме с исоп и ще бъ­да чист; из­мий ме и ще ста­на по-бял от сняг… Сър­це чис­то сът­во­ри в ме­не, о, Бо­же, и дух пос­то­янен об­но­вя­вай вът­ре в ме­не! Не ме от­х­вър­ляй от при­със­т­ви­ето Си и ме под­к­ре­пяй с Твоя ос­во­бож­да­ващ Дух… Из­ба­ви ме от ви­нов­нос­т­та за кръв­та, о, Бо­же, Ти, Бо­же на мо­ето спа­се­ние! И ези­кът ми ще пее ви­со­ко за Тво­ята прав­да.” (Псалми 51:1-14)

По­ка­яние ка­то то­ва не мо­жем да пос­тиг­нем със соб­с­т­ве­ни си­ли; то се по­лу­ча­ва един­с­т­ве­но от Хрис­тос, Кой­то “се въз­не­се на­ви­со­ко и да­де да­ро­ве на хо­ра­та”.

Точ­но тук е точ­ка­та, къ­де­то мно­зи­на гре­шат и за­то­ва не ус­пя­ват да при­емат по­мощ­та, ко­ято Хрис­тос же­лае да им да­де. Те смя­тат, че не мо­гат да дойдат при Не­го, ако най-нап­ред не са се по­ка­яли и че по­ка­яни­ето под­гот­вя пъ­тя за про­ща­ва­не­то на гре­хо­ве­те. Вяр­но е, че по­ка­яни­ето тряб­ва да пред­шес­т­ва про­ще­ни­ето на гре­хо­ве­те; за­що­то са­мо сък­ру­ше­но­то, раз­ка­яно сър­це мо­же да по­чув­с­т­ва нуж­да­та от Спа­си­тел. Но тряб­ва ли греш­ни­кът да ча­ка да се раз­кае, пре­ди да дой­де при Исус? Тряб­ва ли по­ка­яни­ето да бъ­де преч­ка за ид­ва­не­то му при Спа­си­те­ля?

Биб­ли­ята не ни учи, че греш­ни­кът тряб­ва да се по­кае, пре­ди да мо­же да обър­не вни­ма­ние на Хрис­то­ва­та по­ка­на: “Ела­те при Ме­не, всич­ки от­ру­де­ни и об­ре­ме­не­ни, и Аз ще ви ус­по­коя” (Матей 11:28). Към ис­тин­с­ко по­ка­яние во­ди са­мо спа­ся­ва­ща­та си­ла­,ко­ято из­ви­ра от Хрис­тос. В ед­но свое из­каз­ва­не ап. Пе­тър изяс­ни то­зи въп­рос на из­ра­ил­тя­ни­те та­ка: “Не­го Бог из­диг­на с дес­ни­ца­та Си да бъ­де Княз и Спа­си­тел, за да да­де по­ка­яние на Из­ра­ил и про­ще­ние на гре­хо­ве­те” (Деяния 5:31). Как­то не мо­жем да се по­ка­ем, без Хрис­то­ви­ят Дух да про­бу­ди съ­вес­т­та, та­ка не мо­жем и да по­лу­чим про­ще­ние без Хрис­тос.

Той е Из­точ­ни­кът на вся­ка пра­вед­на под­бу­да. Той е един­с­т­ве­ни­ят, Кой­то мо­же да вса­ди в сър­це­то враж­да про­тив гре­ха. Вся­ко же­ла­ние за ис­ти­на и чис­то­та, вся­ко убеж­де­ние в на­ше­то соб­с­т­ве­но се­бе­лю­бие, е до­ка­за­тел­с­т­во, че Не­го­ви­ят Дух въз­дейс­т­ва вър­ху сър­ца­та ни.

Исус бе­ше ка­зал: “Ко­га­то бъ­да из­диг­нат от зе­мя­та, ще прив­ле­ка всич­ки чо­ве­ци при Се­бе Си” (Йоан 12:32). Хрис­тос тряб­ва да бъ­де раз­к­рит пред греш­ни­ка ка­то Спа­си­тел, Кой­то уми­ра за гре­хо­ве­те на све­та. Ка­то гле­да­ме Бо­жи­ето Аг­не, ви­ся­що на Гол­гот­с­кия кръст, тайна­та на из­куп­ле­ни­ето за­поч­ва да се раз­к­ри­ва пред на­ши­те умо­ве, а Бо­жи­ята доб­ро­та ни до­веж­да до по­ка­яние. С то­ва, че ум­ря за греш­ни­ци­те, Хрис­тос раз­к­ри ед­на лю­бов, ко­ято чо­веш­ки­ят ум не мо­же да схва­не; и ко­га­то греш­ни­кът виж­да та­зи лю­бов, тя смек­ча­ва сър­це­то му, ос­та­вя трай­но въз­дейс­т­вие вър­ху ума му и про­буж­да раз­ка­яние.

Вяр­но е, че по­ня­ко­га хо­ра­та се зас­рам­ват от сво­ите пог­реш­ни пъ­ти­ща и се от­каз­ват от ня­кои ло­ши на­ви­ци, пре­ди още да осъз­на­ят, че всъщ­ност Хрис­тос ги прив­ли­ча към Се­бе Си. Но ви­на­ги ко­га­то пра­вят уси­лие в та­зи на­со­ка от ис­к­ре­но же­ла­ние да вър­шат пра­во­то, всъщ­ност Хрис­то­ва­та си­ла е, ко­ято ги прив­ли­ча. Ед­но вли­яние, ко­ето те не съз­на­ват, ра­бо­ти в ду­ша­та им, съ­вес­т­та им се про­буж­да и тех­ни­ят жи­вот се про­ме­ня. И ко­га­то Хрис­тос обър­не вни­ма­ни­ето им вър­ху кръс­та, за да ви­дят Он­зи, Ко­го­то тех­ни­те гре­хо­ве са про­бо­ли, то­га­ва за­по­вед­та за­ся­га съ­вес­т­та им. Пред тях се раз­к­ри­ва не­чес­ти­ето на соб­с­т­ве­ния им жи­вот и дъл­бо­ко ста­ения в ду­ша­та грях. Те за­поч­ват да раз­би­рат по не­що от Хрис­то­ва­та прав­да и въз­к­лик­ват: “Как­во е гре­хът, та изис­к­ва та­ка­ва жер­т­ва за ос­во­бож­да­ва­не­то на всич­ки, ко­ито са му се под­чи­ни­ли. Не­об­хо­ди­ма ли бе­ше та­зи лю­бов, та­ка­ва жер­т­ва, всич­ки те­зи уни­же­ния, за да не за­ги­нем, но да има­ме ве­чен жи­вот?”

Греш­ни­кът мо­же да се съп­ро­ти­ви на Бо­жи­ята лю­бов, мо­же да от­ка­же да бъ­де прив­ле­чен към Хрис­тос; но ако не се про­ти­во­пос­та­вя, ще бъ­де прив­ле­чен при Не­го; поз­на­ни­ето на спа­си­тел­ния план ще го до­ве­де в под­но­жи­ето на кръс­та в по­ка­яние за не­го­ви­те гре­хо­ве, при­чи­ни­ли стра­да­ни­ята на ми­лия Бо­жи Син.

Съ­щи­ят Бо­жес­т­вен Ра­зум, Кой­то дейс­т­ва в ця­ла­та при­ро­да, го­во­ри и на чо­веш­ки­те сър­ца, съз­да­вай­ки не­из­ра­зим коп­неж за не­що, ко­ето те не са при­те­жа­ва­ли до­се­га. Не­ща­та на то­зи свят не мо­гат да за­до­во­лят тех­ния коп­неж. Бо­жи­ят Дух ги умо­ля­ва да по­тър­сят оно­ва, ко­ето един­с­т­ве­но мо­же да да­де мир и по­чив­ка ­ бла­го­дат­та на Хрис­тос и ра­дос­т­та от све­тос­т­та. Чрез ви­ди­ми и не­ви­ди­ми вли­яния на­ши­ят Спа­си­тел е неп­рес­тан­но на ра­бо­та, за да от­к­ло­ня­ва умо­ве­те от удо­вол­с­т­ви­ята на гре­ха, не мо­же­щи да за­до­во­лят чо­ве­ка, и да ги на­път­ва към без­ко­неч­ни­те бла­гос­ло­ве­ния, ко­ито в Не­го мо­гат да ста­нат тех­ни. Към всич­ки те­зи ду­ши, нап­раз­но стре­мя­щи се да пи­ят от раз­пу­ка­ни­те щер­ни на то­зи свят, е ад­ре­си­ра­на Бо­жес­т­ве­на­та вест: “Кой­то е жа­ден, не­ка дойде. И кой­то ис­ка, не­ка пие сво­бод­но от во­да­та на жи­во­та” (Откровение 22:17).

Хо­ра, коп­не­ещи в сър­це­то си за не­що по-доб­ро от оно­ва, ко­ето то­зи свят мо­же да ви да­де, раз­поз­най­те в то­зи свой стре­меж Бо­жия глас, го­во­рещ на ва­ши­те ду­ши! Мо­ле­те Го да ви да­де по­ка­яние, да ви раз­к­рие Хрис­тос в Не­го­ва­та без­п­ре­дел­на лю­бов, в Не­го­ва­та съ­вър­ше­на чис­то­та. В жи­во­та на Спа­си­те­ля на­ми­ра­ме съ­вър­ше­но изя­ве­ни прин­ци­пи­те на Бо­жия за­кон ­ лю­бов­та към Бо­га и към чо­ве­ка. Ми­лост, без­ко­рис­т­на лю­бов ­ то­ва бе Не­го­ви­ят жи­вот. Са­мо ка­то гле­да­ме Спа­си­те­ля, са­мо ко­га­то свет­ли­на­та, из­лъч­ва­ща се от Не­го па­да вър­ху нас, мо­жем да ви­дим се­бе­лю­би­ето на соб­с­т­ве­но­то си сър­це.

Мо­же да сме се лас­ка­ли ка­то Ни­ко­дим, че во­дим бе­зу­ко­рен жи­вот, че има­ме до­бър, мо­ра­лен ха­рак­тер и ня­ма нуж­да да сми­ря­ва­ме сър­це­то си пред Бо­га ка­то обик­но­ве­ни­те греш­ни­ци; но ко­га­то свет­ли­на­та, из­лъч­ва­ща се от Хрис­тос, ос­ве­ти ду­ша­та, ще ви­дим кол­ко сме би­ли не­чис­ти всъщ­ност; ще мо­жем да раз­ли­чим се­бе­лю­би­ето в под­бу­ди­те и враж­да­та про­тив Бо­га, опет­ня­ва­ли вся­ка по­тъп­ка от на­шия жи­вот. То­га­ва ще раз­бе­рем, че соб­с­т­ве­на­та ни пра­вед­ност е на­ис­ти­на ка­то омър­се­на дри­па­ва дре­ха и че един­с­т­ве­но Хрис­то­ва­та кръв мо­же да ни очис­ти от ос­к­вер­не­ни­ето на гре­ха и да об­но­ви сър­ца­та ни по Не­го­во по­до­бие.

Един-един­с­т­вен лъч от Бо­жи­ята сла­ва, един проб­ля­сък от Хрис­то­ва­та чис­то­та пра­ви да из­пък­ва бо­лез­не­но вся­ко пет­но на ос­к­вер­не­ние и огол­ва бе­зоб­ра­зи­ето и де­фек­ти­те на чо­веш­кия ха­рак­тер; пра­ви оче­вид­ни нес­вя­ти­те же­ла­ния, не­вер­нос­т­та на сър­це­то, не­чис­то­та­та на ус­т­ни­те. Де­ла­та на не­вяр­ност от стра­на на греш­ни­ка, кой­то не приз­на­ва Бо­жия за­кон, би­ват яс­но из­ло­же­ни пред не­го­во­то ду­хов­но зре­ние и ду­хът му би­ва по­ра­зен и сло­мен под вли­яни­ето на из­пит­ва­щия Бо­жи Дух. Той се от­в­ра­ща­ва от се­бе си, ка­то виж­да чис­тия и не­опет­нен ха­рак­тер на Хрис­тос.

Ко­га­то ви­дя сла­ва­та, об­к­ръ­жа­ва­ща из­п­ра­те­ния му не­бе­сен вес­ти­тел, про­рок Да­ни­ил бе зав­ла­дян от чув­с­т­во­то за соб­с­т­ве­на­та си сла­бост и не­съ­вър­шен­с­т­во. Опис­вай­ки въз­дейс­т­ви­ето от та­зи уди­ви­тел­на сце­на, той ка­за: “Не ос­та­на си­ла в ме­не; за­що­то енер­ги­ята ми се обър­на в тле­ние, та ос­та­нах съв­сем без­си­лен” (Данаил 10:8). Та­ка до­кос­на­та, ду­ша­та ще нам­ра­зи сво­ето се­бе­лю­бие, ще се от­в­ра­ти от своя его­изъм и ще се стре­ми чрез Хрис­то­ва­та прав­да към она­зи чис­то­та на сър­це­то, ко­ято хар­мо­ни­ра с Бо­жия за­кон и с Хрис­то­вия ха­рак­тер.

Ап. Па­вел пи­са, че “спо­ред прав­да­та, ко­ято е от за­ко­на” ­ т.е. до­кол­ко­то се ка­сае за по­ве­де­ни­ето ­ бил “не­по­ро­чен” (Филипяни 3:6); но ко­га­то проз­рял ду­хов­ния ха­рак­тер на за­ко­на, се ви­дял греш­ник. Съ­дей­ки по бук­ва­та на за­ко­на, как­то хо­ра­та обик­но­ве­но го при­ла­гат за външ­ни­те про­яви на жи­во­та, ап. Па­вел на­ис­ти­на се бе­ше въз­дър­жал от гре­хо­ве; но ко­га­то пог­лед­на в дъл­би­ни­те на свя­ти­те пред­пи­са­ния и се ви­дя та­къв, ка­къв­то Бог го виж­да, то­га­ва сми­ре­но на­ве­де гла­ва и из­по­вя­да сво­ята ви­на. Ка­за: “Ня­ко­га бях жив без за­ко­на; но ко­га­то дой­де за­по­вед­та, гре­хът ожи­вя, а аз ум­рях” (Римляни 7:9). Ко­га­то ви­дя ду­хов­но­то ес­тес­т­во на за­ко­на, гре­хът се яви пред не­го в ис­тин­с­ка­та си гро­зо­та и от­в­ра­ти­те­лен вид и ця­ло­то ви­со­ко­ме­рие на Па­вел из­чез­на.

„Пътят към Христа“, Е. Уайт