„Кой си ти, синко?” (Битие 27:18).Чудя се дали Яков е предполагал, че баща му Исаак ще зададе този въпрос. Вероятно се е надявал и дори се е молил да не се говори много. Надявал се е баща му по-скоро безмълвно да се наслади на ястието, което му е поднесъл, а след това да го благослови и Яков да излезе от шатрата. Бързичко, без усложнения. Сега, притиснат от този въпрос, Яков трябва да даде отговор.
Но какво да каже? „Аз съм Яков, синът ти.“ Това би било чест но, но в същото време баща му ще разбере, че се готви измама. Освен това какво би се случило с желаното благословение? Дали няма да се превърне в проклятие? Яков решава да излъже и отговаря: „Аз съм първородният ти Исав” (стих 19). Той се преструва на брат си, за да получи благословението. Тъй като очевидно не е убеден от отговора, Исаак прави допълнителни опити да разбере кой го обгрижва. Накрая Яков успява да дублира самоличността на брат си и Исаак му дава благословението.
Да бъдем истински
Преди няколко години разговарях с един църковен ръководи-тел за използването на медиите при евангелизирането. Той беше прекарал около 20 години в медийното служене. В разгара на нашия разговор събеседникът ми каза: „Като адвентисти от седмия ден ние винаги сме били пионери, използвайки най-новите медийни средства за публично евангелизиране. За да споделим вестите на трите ангела с още по-широка аудитория, започнах ме да използваме сателитния евангелизъм през 90-те години и няколко години по-късно основахме цели телевизионни канали. Скоро ще разполагаме с най-голямата християнска телевизионна мрежа в световен мащаб.
Използвайки различни видове медии, достигнахме и продължаваме да достигаме до стотици милиони хора по целия свят с добрата вест за един любящ Бог. Какво огромно благословение!”.После замълча за миг. „Знаеш ли, понякога се питам дали не сме склонни да излъчваме един красив и съвършен „свят на вярата“, който не отговаря на това, което представляваме в ежедневието.“ След това пак направи пауза. „Дали пък не се фокусираме предимно върху това да покажем в какво би трябвало да вярваме и как би трябвало да упражняваме вярата си и по този начин отвличаме вниманието си от своите недостатъци, нужди и от собствената си съкрушеност? Трудно ни е да признаем пред самите себе си и пред другите, че не сме нито толкова добри, колкото бихме желали, нито представляваме „идеалната вяра“, каквото предаванията ни изискват да бъдем.“
Подобни въпроси изискват личен отговор. Никой не може да отговори вместо някого другиго. Въпреки това мнозина от нас са изправени пред подобно развитие, когато споделяме вярата си. Като религиозна общност искаме да помогнем на колкото се може повече хора да опознаят Бога. Имайки предвид тази цел, е изкушаващо да се фокусираме върху показването на идеалното, а не на истинското. Защо?
Първо, всеки желае да постигне и да преживее съвършенство. Второ, споделянето на идеала като че ли оказва по-голямо въздействие. Историите за провал и недостатъци не са толкова убедителни, колкото историите за успех, нали? Трето, споделяне то на вярата включва и учението за Божия закон, за универсалните истини и принципи, които са независими от културата, времето и от другите човешки същества. Четвърто, нима всичко не касае Бога, а не нас, нима не става въпрос за Божията доброта и милости за Неговият план да спаси човечеството? И накрая, ние не искаме хората да загубят довери ето си в Бога и да се откажат от вярата си заради нашите несъвършенства. Всичко това са добри и разбираеми причини да решите да представяте идеална вяра и съвършен живот.
В същото време обаче нашата загриженост и даже страхът ни, че хората могат да се отклонят от Бога, когато видят нашата слабост, може да ни подтикне да скрием не толкова лице приятните си страни и в крайна сметка да изглеждаме по-добри, отколкото сме в действителност. Може да станем по-загрижени за това да се представим в добра светлина, отколкото за това какви хора сме всъщност. Споделянето на вярата започва да се свързва повече с външния вид, отколкото със същността и характера ни; повече с възприятията, отколкото с честното споделяне и срещите лице в лице. Евангелизирането чрез медиите още повече улеснява превръщането на вярата в идеализирана самозалъгваща проекция, за разлика от личните срещи, защото медията (била тя телевизия, радио, социални медии или др.) стои между хората. Можем да съхраним дистанцията между добре осветеното, добре изглеждащото духовно преживяване и истинския живот на вяра, огрян от дневна светлина. Живеем във внимателно изградени, добре подредени и украсени„свети селфи земи“.
Пробивът
Страхът от отхвърляне сякаш е в центъра на всичко това – както индивидуално, така и колективно за нас като религиозна общност. Следователно фокусирането върху Божието съвършенство, Неговия закон и универсални истини, и върху вярванията и принципите може да функционира като удобно средство за разсейване или дори оправдание да се изправим, да приемем и споделим собствените си несъвършенства. Целта на споделянето на вярата обаче не е да убедим другите, че приносителят е добър и достоен, а че Бог е добър, нежен и милостив. Само в Него хората намират приемане, опрощение и живот.
По пътя на Яков на изток Бог се разкрива като негов Спаси тел и го благославя. Той не го прави поради това, което Яков е, а въпреки него. Яков желае благословението, но не го заслужава; получава го поради това, което Бог е (Битие 28:10-12).
Тези съображения са важни не само за професионалистите в медийното служене. Във „вселената на социалните мрежи“, сред постоянното цунами от думи, изображения и клипове, милиарди хора по целия свят се оказват в центъра на сблъсъка между истинския и медийния си образ. Живеем във внимателно изградени, добре подредени и украсени „свети селфи земи“. И все пак основният въпрос „Кой съм аз?“ за мнозина е належащ екзистенциален въпрос – при това въпрос, на който трябва да отговорим. Истинско предизвикателство е дали сборът от това, което споделяме с целия свят по различните социални платформи, в крайна сметка не отразява едно нереално, лустросано и преувеличено фалшиво „аз“. И дали допускаме хората да придобият по-точна и реалистична представа кои сме в действителност?
След 20 години Яков решава да се върне у дома. С голям страх и трепет той се подготвя за срещата с брат си Исав. През нощта из бухва неочаквана схватка между Яков и някакъв непознат, който, както се оказва, всъщност не е човек. В разгара на тяхната борба Яков казва: „Няма да те пусна, докато не ме благословиш“. Дали все още не е сигурен в благословението след всички тези години?
– Как се казваш? – отговаря непознатият. Предполагам, че Яков е изненадан, ако не и шокиран, че опонентът му задава съ щия въпрос, който неговият баща му е задал преди 20 години.„Кой си ти?“ Дали Яков отново ще се престори на някой друг, за да получи благословението? Или този път ще бъде честен, независимо от последиците?
– Аз съм Яков – отговаря той. Най-накрая има смелостта да бъде себе си – Яков, онзи, който се хваща за петата; онзи, който мами.
Вярата винаги е лична, тя касае взаимоотношенията и намира израз в живота ни. Обхваща цялото ни същество. Споделянето на вярата и живота по пълноценен начин изисква споделяне как то на доброто, така и на лошото, на успехите и провалите ни, на нашите борби и предизвикателства, както и на нашата любов и съкрушеност. Библията не се страхува от уязвимостта. Авторите в нея открито и прозрачно споделят „цялата“ история, а не само представителни епизоди. По време на онази неочаквана среща с Бога Яков трябва да се изправи срещу самия себе си. Той решава да признае кой е в действителност. Осмеляваме ли се да извървим този път, като станем уязвими, така че другите да могат да ни видят? Божията любов, милост и благодат създават безопасно и изкупително пространство за Яков. Бог е верен. Той осигурява същото пространство и за нас.
Клаус Попа е главен изпълнителен служител на „Щиме дер Хофнунг“ – Европейския медиен център към Църквата на адвентистите от седмия ден. Живее в Алсбах-Хейнлайн, Германия.
