Вяра
Най-добрата дефиниция на вярата е доверие. Доверието е упование в друга личност.
Може би сте чули историята за въжеиграча, който прекосил Ниагарския водопад по въже. След като излязъл на отсрещния бряг пред смаяната публика, попитал: „Колко от вас вярват, че мога още веднъж да мина по въже, но с ръчна количка, в която има човек?“
Хората аплодирали. Били сигурни, че може да го направи. След това задал въпроса: „Кой ще дойде да седне в количката?“
Настъпила тишина. На публиката просто било напомнено, че има огромна разлика между вяра и доверие! Едно е да вярваш, че количката ще мине успешно над бездната, друго е да й повериш живота си.
В Яков 2:19 се прави същото разграничение: „Ти вярваш, че има само един Бог. Добре правиш; и бесовете вярват и треперят.“ За да притежавате спасителна вяра, имате нужда от нещо много повече от просто убеждение. Дори дяволите са убедени, но треперят. Те вярват, но не се уповават. Това е съдбоносната разлика.
Три думи описват отношенията на християнина към Бога: убеждение, вяра, упование. Думата убеждение в съвременното й значение често съдържа идеята за интелектуално съгласяване с нещо. Вярата понякога бива бъркана с позитивното мислене. Но думата упование вероятно най-точно описва библейското доверие в Бога. Където намерите в Свещеното писание думите убеждение или вяра, заменете ги с упование и ще откриете нови измерения на вече познати думи. Например „Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш“ (Йоан 16:31). „Уповавай се на Господа Исуса Христа и ще се спасиш“.
„Избрани вести“, кн. 1, с. 389: „Вярата включва не само убеждение, но и упование.“ „Възпитание“, с. 253: „Вярата е упование в Бога.“
Вярата означава зависимост от Бога. Вероятно най-близката до нея дума е себепредаване. Тя носи в себе си значението на предаване на живота под контрола на Бога.
Самонадеяните хора не обичат зависимостта. Струва им се ужасяващо да приемат Божието ръководство. Това може да бъде удар по човешката гордост и надменност. Но „без вяра не е възможно да се угоди Богу“ (Евр. 11:6), т.е. „без упование не е възможно да се угоди Богу.“ Само когато се откажем от собствената си воля и се доверим на Божията сила да спасява, Бог може да осъществи Своя план за живота ни.
Истинската вяра, упованието, позволява на Бога. Тя довежда до зависимост. Човешкият разум и логика могат да стигнат до един предел, отвъд който е необходимо да направим стъпка в това, което не може да се докаже по пътя на опита. Теолозите наричат тази истина „скок на вярата“.
Но упованието в Бога не е скок в тъмното. Той ни е дал достатъчно доказателства, въз основа на които да Му се доверим.
В Матей 15 гл. четем за сирофиникийката. Тя отишла да търси Исус, Който се отклонил на 50 мили от пътя Си, за да възнагради търсенето й. Но когато отправила молбата си към Него, Той като че ли я пренебрегнал. Настоявала и Исус казал думи, които биха могли да се приемат за обида. В погледа, в гласа и поведението Му обаче имало нещо, което я насърчило да Му се довери въпреки очевидния неуспех. Тя упорствала, докато вярата й била възнаградена. Отговорът дошъл в резултат на това, че не престанала да се уповава.